"Еми и крадецът на сенки" от Марин Трошанов

   Това е вторият ми прочит на "Еми и крадецът на сенки". И няма да бъде последният! Защото книгата се нарежда сред любимото ми детско фентъзи. От този тип, който няма граници за възрастта.  

   Запознаваме се с Виктор, момче на около 12  години. Смазан и потиснат от реалността, в която живее, той намира бягство в книгите и мечтае за приключения. Но още преди да го последваме в приказното измерение, вече се потапяме във вълшебство. Което по-късно избухва като цвят в косите на прекрасната Еми. Момичето просто ей така, идва във влака за Бургас и повежда момчето на шеметно пътешествие заедно с нейния вълшебен куфар... Все нови чудатости и изненади изникват на всяка следваща страница, увличат ни в един прекрасен, богат на места и колоритни образи свят. Ще пътуваме с летящ кораб; ще посетим небеснен град и омагъосани гори; мeста, мрачни и отчаяни като смъртта... По пътя на една невъзможна спасителна мисия, но... нищо не може да разубеди Еми, щом веднъж си е наумила нещо.

   Героите са много симпатични, много живи. Злодеят си има история, това го прави доста реалистичен и плътен, оправадава това което е, а мотивите му са съвсем ясни. И не е лесен за побеждаване! Ако може да се обобщи, да, това е приключенска книга за приятелството, изкуството, саможертвата и първите любовни трепети.

   Авторът споменава реверанс към Зелазни и Ле Гуин. В първия случай - може би порталите към други светове? ("Хрониките на Амбър") Аз лично видях препратки към "Приказка без край", "Звезден прах" и "Тъмните му материи", все мои любими  фентъзи книги. Даже ми донесе асоциации за играта Diablo II.

   Много ми хареса намигването към художника Петър Станимиров в началото на книгата. 

    Защо я избрах за визуализиране:
   Лесно ми беше да си представя всичко. Цветно и истинско. Веднага ми стана любима, защото се свързах емоционално с героите.

   За корицата и илюстрациите:
 Не мога да си представя по-хубава корица. Това е съвършеното решение. Това шарено петно, което се завихря - мантията за злодея, напрегнатият момент, необятните височини и дълбини във фона. И Еми. Изображението и заглавието се свързват идеално едно с друго.
   Илюстрациите са прекрасни, нежни, бих казала поетични. Много ми се искаше да бяха цветни и изразих част от това, което видях през моя поглед.
 
  Малко тъжно ми стана, че не заминахме все пак за родния ми град. Познато ми е това пътуване с влаковете София - Бургас през детството. Но, да кажем, че това е друга приказка. 

   Много ще се радвам, ако има продължение. И се надявам и на моя син да стане любима, когато порасне. 

С това ревю започвам серия от ревюта с моя визуална реакция към тях: илюстрации, корица, разтвори. Нарисувах Еми и небесния град:

"Възможно най-пълният пътеводител на галактическия стопаджия"

Преди около 15 години прочетох една малка книжка от две части, наречена Пътеводител на Галактическия стопаджия и Ресторант на края на Вселената. Остави ми много весели, приятни спомени. Нали знаете, числото 42, хавлията, мишките, депресирания робот Марвин и Непаникьосването. Четох изданието на библиотека "Галактика" от 1988 г. с илюстратор на корицата Текла Алексиева.

През 2020 г обаче прочетох Възможно най-пълният Пътеводител на Галактическия стопаджия, който се състои от 5 книги и един разказ. И може би, защото бях пътувала напред във времето, пространството и вероятностната ос, нещата ми се сториха по-различни.

Първо: Тази книга е забавна. Дори и в най-скучно развитата на пръв поглед идея или сцена се натъкнах на невероятни сравнения и метафори. Самата книга е създадена от истории-метафори. Скучна ли казах? Само ако вероятностната наука и вероятностните човешки отношения са скучни.

"Пътеводителят" разшири гледната ми точка до размера на вселена. Както персонажът журналист уж говореше несвързана лавина от глупости, в която откриваш същественото. В някои моменти се доближава до експериментален текст, но без да ме обърква повече от нужното.

Историята проследява абсурдно трагично-смешните приключения на землянина Артър Дент, който се спасява от унищожението на Земята само с Пътеводителя и с хавлия под ръка. Както и на неговите приятели - Зейфод Бийблброкс - двуглавият и трирък бивш президент на Галактиката и и неговата приятелка от Земята - Трилиън.
Ако харесвайте комична фантастика или смятате, че бихте харесали такава, скачайте. Възможно е да се научите да летите. И не се паникьосвайте: всяко нещо излиза от строя по реда си.


Прилагам мой фенфикшън към "Вселената и всичко останало", а за да стане ревюто възможно най-пълно, имам и илюстрация, но искам да я довърша, така че, чакайте! Ида. 

 3. CRICKET

(fan-fiction на "Животът, вселената и всичко останало" или какво би станало, ако Артър Дент и Форд Перфект бяха попаднали на Ленински Съботник в България през 198_г.)

Задъхани скочиха с крясък на седалката, слънцето угасна, те пропаднаха в нищото, от което ти се повдига и изскочиха най-неочаквано насред нива на ТКЗС, събота, през най-ранна утрин.

   Ето какво казва Пътеводителят за България:
   Няма много данни за тази държава на Земята, нито за нейния народ. (Това са две различни неща). Много хора и извънземни като Дент и Форд ще решат, че са попаднали на друга планета, и то в най-отдалечения край на Галактиката. Тук и посоките не са ясни. Кажат ти например „Откъде-накъде” и ти се чудиш откъде ти е дошло. Иначе, ако тръгнеш от изток, обикновено отиваш на запад (не се наблюдава обратното), но компасът сочи на Североизток.  Също така държавата, горе долу по времето, когато я посетиха нашите приятели, се дели на две касти: Граждани и Селяни, наричани още с презрителното Провинционалисти.

   Природата беше спираща дъха. Всичко сякаш беше златно, свежо, сякаш присъстваха на раждането на самата Зора. Много Селяни, нарамили мотики, пеееха песни. Вавилонските рибки услужливо им преведоха въздигащите духа стихове:

Сутрин събудя се, мисля за Ленин,
колко чудесен е, хубав трудът,
колко просторни са ниви зелени
и ободряващ е вече, студът!

   Артър се почеса по главата и си обу изпопадалите наблизо чехли.
   Форд седеше близо до него, хванал Пътеводителят с две ръце и със зяпнала уста.
   -Форд. – успя да каже Артър – Сигурен ли си, че това не са извънземни?
   Форд кимна, но наобратно, като за не.
    - И че това е Земята?

(В последствие се разбира, че диванът е принадлежал на министър–председателя на ТКЗС, който той си закупил от Англия през Кореком, а е заминал точно там, защото е фен на крикета, Слартибарфаст го вижда в публиката и се отправя по най-бързия начин към България, а именно чрез Авиокомпания Балкан. През това време Артър докосва една от земеделките, за да се увери,че не е робот и така двамата с Форд осъществяват близки срещи с Родната Милиция и вкусват от общественополезния труд.)